КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ЯНИС ВАРУФАКИС?

проф. Кръстьо Петков

Краткият отговор е: европейският елит,  корпоративните медии и плутокрацията, която е узурпирала политическите институции и контролира вземането на решения  в обединена Европа. Страхът не е персонален – от човека Варуфакис, а от евентуалния успех на  паневропейското реформаторско движение DiEM25. Радикалните цели, формулирани в учредителния Манифест, обсъден на форума в Берлин (9.2.2016) и опасността от обединение на недоволните граждани на континента са онзи призрак, който най-вече плаши еврокрацията.

Има защо да е неспокойна властовата върхушка в ЕС. На публичен/граждански скрининг  се подлага цялата конструкция на това уникално и доскоро –успешно и демократично - обединение на национални държави. Анализът, подготвен от авторите на манифеста започва от икономиката и стига до управленските правомощия. Без съмнение, генералният извод ще бъде разбран и подкрепен  от всеки гражданин с активна позиция:

„Европа трябва да се демократизира. Или ще се дезинтегрира!“

Фиксиран е и крайният срок на очертаващия се разпад – 2025 г.  И което е най-важно: всяка критика е придружена с алтернативен вариант за действие. Всичко това се случва за първи път в историята на ЕС - на наднационално равнище, от интелигентни и свободомислещи представители на гражданското общество, готови да направят следващите стъпки за реформиране и спасение на  Съюза.

Еврократите избраха най-елементарния начин да реагират на зараждащата се нова вълна на граждански активизъм:  преструват се, че не я забелязват. Официални коментари от лидерите на Европа нямаше през първите два-три дни след берлинската среща; мейнстрийм медиите пуснаха кратки съобщения, недвусмислено разкриващи тяхната пристрастност; институциите мълчат, поставени под обстрел от речовитите пратеници на цяла дузина държави от Стара Европа. Отзвукът в България е разбираемо слабоват. Целта е ясна: да се маргинализира DiEM25  още в самото начало, да се дискредитира и обезвери неговият вдъхновител и лидер – Янис Варуфакис.

Няма сила обаче, която да спре информационния поток в социалните мрежи. Не е изключено за пореден път – след Арабската пролет и Движението „Окупирай“,  именно те да изиграят ролята на катализатор на паневропейското недоволство и  двигател на радикалното гражданско движение на Стария континент.

 Убеден съм, че това ще се случи, като този път инициативата на редовите европейци няма да заглъхне след броени месеци. Имам и аргументи да мисля така, след като изчетох всички достъпни материали за генезиса на DiEM25, изгледах неколкократно предаването на живо от Берлинския театър и проведох редица разговори с българи и чуждестранни партньори, съпричастни с Движението. Изпитвам потребност да споделя моите разсъждения с по-широк кръг  читатели, които се интересуват от политико-икономическите събития и анализи в Европа.

 

Зейналата пропаст между „НИЕ“ и „ТЕ“

Никак не е случайно, че Манифестът на еврореформаторите започва с изброяване на групите, принадлежащи към   прослойката  „ТЕ“:

  • Брюкселската бюрокрация, включваща над 10 000 лобисти, ударният отряд от инспектори и Тройка-та, която е съставена от  неизбрани технократи от международните и европейските институции;
  • Могъщата Еврогрупа, която не е оправомощена юридически или чрез специален договор; спасяваните банкери, мениджъри на фондове и възраждащата се олигархия, която се отнася  с презрение към организираното мнозинство;
  • Политическите партии, призоваващи  за либерализъм, демокрация, свобода и солидарност, но предаващи основополагащите принципи щом дойдат на власт;
  • Правителствата, които подхранват неравенството, прилагайки губещия остеритет;
  • Медийните магнати, превърнали  страха и подстрекателството в изкуство и в солиден източник на власт и печалби;
  • Корпорациите, в сговор с тайни агенции, инвестиращи в същия страх, секретност и  в културата на надзора, които манипулират общественото мнение според тяхната воля.


На брой посочените групи не са толкова много, но в боя са доказано силни. Досега никой не е успял да ги победи: нито свръхактивните евроскептици, нито бунтуващите се народи срещу диктата на т.нар. „Тройка“ ( какъвто  беше случаят с Гърция през 2015 г.) Всички ключови  ресурси и позиции се контролират от „ТЕ“ мрежата: пари, медии, лобита, методи за силов контрол,  писани и неписани норми и т.н. Ще успеят ли радикалните реформатори да превземат дълбоко ешалонираната властова крепост в Брюксел, като елиминират хегемонията  на Берлин и възстановят правомощията на Суверена: европейското гражданство, общността „НИЕ“?

Нека да видим техния потенциал, наличния и резервния ресурс, с който разполагат. Бих го разделил на две: човешки капитал и идейни иновации. Човешкият фактор засега е маломерен, въпреки че  залата на Берлинския театър беше препълнена, а хиляди желаещи не успяха да се доберат до заветния билет; в нощта след дискусията на сайта на  DiEM25 се бяха записали като членове едва 3200 души. Предполагам, че през следващите месеци техният брой ще нарасне многократно. Що се отнася до идейното богатство на Манифеста-платформа на Движението, интересът към него е неподправен и повсеместен; и същото време - критичен и конструктивен.

Тук според мен са концентрирани шансовете за успех. Вярвам, че не само радикалният, остър и безкомпромисен език привлича вниманието на професионалните коментатори и гражданските активисти. Има и нещо друго, което за първи път се изрича в документа с условно наименование „Манифест на радикалните европейските реформатори“. Това е безпощадната оценка за серията от провали  на самопровъзгласилите се стратези на 500 – милионната европейска общност.

 

Стряскащата диагноза

Радикален е онзи манифест, в който без колебание се отхвърлят изхабените парадигми и неработещите модели, като на тяхно място  се предлагат алтернативни решения.  Тук е голямото предимство на авторите на концепцията за реформирана, демократична Европа. Те отхвърлят мантрата ТИНА (в превод: няма друга алтернатива), възприета на въоръжение от неолибералните властови мрежи  още от времената на агресивния татчъризъм; трансформирана през миналото десетилетие в концепцията за остеритета. Именно този управленски инструмент след 2008 г. беше официално провъзгласен като единствено възможен вариант за овладяване на финансово-икономическата криза и връщане към предкризисните равнища на растеж и просперитет.

Каква е равносметката от седем годишното сляпо придържане към  пакета „Остерити“, наложен на европейска територия от германските стратези и подопечните им институции  – както в еврозоната, така и извън нея ( цитат от Манифеста):

  • Европейските икономики бяха придвижени до пропастта чрез конкурентния остеритет, резултиращ в перманентна рецесия в по-слабите страни и ниски инвестиции в средищните държави;
  • Държавите членове на ЕС извън  Еврозоната са отчуждени, търсещи вдъхновение в съмнителни зони, където  ги посрещат с предложения за  принудителни сделки за свободна търговия, подкопаващи техния суверенитет;
  • Безпрецедентно неравенство, срив на надеждата и триумфираща мизантропия в цяла Европа;

 

Звучи стряскащо, нали! Прав е Джулиан Асанж, който заяви в своето послание от Лондон: „Европа загуби своята мечта!“.

Преведена на общодостъпен език, диагнозата на политикономическия консилиум, предвождан от проф. Янис Варуфакис сигнализира за пълен провал на неолибералните рецепти за лечение на болните европейски икономики; и същевременно -  за надвиснала опасност от летален изход.

Възможна е  обаче и друга, радикална  терапия. На нея залага в своето публично послание екипът на професора, доказан авторитет в областта на сравнителната икономика и теорията на игрите. За да се приложи подобно лечение, татчъристката мантра ТИНА трябва да бъде заменена с нова: ТИОА  (има друга алтернатива).

 

Алгоритъмът на радикалната промяна

Той е описан в Манифеста като каскада от три управленски пакета, разположени във времевия хоризонт до 2025 г.:

Първи пакет: неотложни мерки

Постигане на пълна откритост на всички дебати и решения, взимани от европейските институции- от Европейския съвет до срещите на върха, в т.ч. стенограмите от обсъжданията в ЕЦБ. Публикуване на всички документи, обсъждани при ключови/стратегически преговори от рода на ТТИП; задължителен/публичен регистър на евролобистите, на техните клиенти и получаваните възнаграждения;

Втори пакет: предвиден за  следващите 12 месеца

DiEM25 ще представи подробни политически предложения за симултанно овладяване на кризата в петте критични области: публичен дълг; банкиране; неадекватни инвестиции; миграция; растяща бедност.

Трети пакет: в рамките на две години

Провеждане на Конституционна Асамблея, която ще се състои от представители, избрани на транс-национална основа. Асамблеята трябва да приеме демократична Конституция, която през следващите десет години да замени всички европейски договори.

Крайният рубеж на еврореформата: 2025 г., когато се задействат решенията на Конституционната Асамблея.

Намеренията са ясни, актуални и атрактивни – преди всичко за европейското/мислещо гражданство. Що се отнася до политикономическите елити, тяхната реакция е предвидима още отсега. Това пролича дори в изказванията и въпросите на присъстващите на форума в Берлин представители на съуправляващите  социалдемократи в ЕС и техни приближени коментатори: „ Не пипайте институциите, това може да срине всичко!“  Само че именно към заболелите от склероза, недемократични и неефективни  институции е насочено острието на първите атаки на DiEM25; натискът за промени трябва да се случи преди да се състои генералната битка – с европейската олигархия и обслужващата я камарила от политически лидери настанила се в Брюксел и в националните правителства и парламенти.

Откаже ли се от институционалната реформа, за да мине процесът на реформата „по-гладко“, движението на Варуфакис обрича на неуспех стратегическата си цел: да върне прогонената демокрация в управлението на Съюза и икономиката. Популярният философ Славой Жижек, който приветства чрез видеовръзка присъстващите в залата на Volkshbune, беше пределно ясен в своето послание: „Натиснете най-напред бутона на демокрацията – само така ще сринете цялата изкуствено построена сграда на олигархичното управление!“ А проф. Джеймс Гълбрейт призова от Ню Йорк: "Започвайте веднага, от утре!"

Липсващият елемент/ механизъм на алгоритъма на промяната е: кой и как ще реализира структурираните по-горе приоритети. Отговорът, който срещаме в Манифеста, е “ Ние, гражданите“. Правилен отговор, но недостатъчно конкретен.

 

Верижните дилеми

Едва ли е имало по-радикален и по-комплициран проект за реформи от този на DiEM25  през целия 60- годишен период от съществуването на ЕС. Вярно е, че може да се направи известна аналогия с народните фронтове от 30-те години на миналия век, но тогава се появява смъртно опасен враг за всички нации: фашизмът. Усещането по това време е, че  е застрашена не само демокрацията, но и живота на хората; това чувство е осезаемо дори без  масова идеологическа кампания.

Днешният „враг“ – финансовият фашизъм, както го наричат радикалните говорители - е умело маскиран с демократична фразеология и демагогски, хуманитарни послания. Въпреки проточилата се седемгодишна криза, обезмислила европейския идеал за държавата на благополучието, недоволното гражданство продължава да е разпокъсано в своите действия; то все още робува на идеологическите мантри, които им пробутват стари и новопоявили се формирования:  от крайно леви до крайно десни.

В тази сложна ситуация DiEM25 се изправя пред редица трудно преодолими предизвикателства, част от които бяха формулирани от първите критици на движението; други проличаха в хода на няколкочасовите дебати в берлинския театър. Ето най-фрапиращите от тях (наричам ги „верижни дилеми“, защото изискват да се направи избор между противоположни обстоятелства, като всяко от тях е обвързано с останалите):

Дилемата „Национална – наднационална демокрация“. Факт е, че идеалът за  либерал-демократична Европа помръкна. Обществата, които проформа се придържат към него не са малко, но реалността е друга. В около една четвърт от тях господстват авторитарни режими, или в парламентите и правителствата съжителстват твърдоглави консерватори и агресивни националисти с неприкрит ксенофобски профил. Унгария, смятана за водеща нация в съпротивата срещу тоталитаризма, обяви чрез своя премиер-единоначалник, че преминава към ново обществено устройство: и-либерално!

Как при този обрат да се постигне  идеалът за супра-национална европейска демокрация – в цялата общност и във всяка държава поотделно?  Томас Фази, публикувал през 2014 г.  книгата „Битката за Европа“, доста резервирано гледа на подобна програма , както и на „прогресивната“ концепция за федералистка Европа, лансирана от леви интелектуалци и политици . В своята „Критика“ към Варуфакис , публикувана в сайта „Open Democracy“, Фази откровено признава, че  вече е  скептик за „прогресивното“ бъдеще на Европа; потрябвали са му броени месеци, за да стигне до този извод.

Дилемата „Европа отдолу – реформа отгоре“. Няма съмнение, че бащата на тази идеологема проф. Улрих Бек, както и подкрепящите я политолози, имат основания да твърдят, че тя очертава единствено възможния вариант за пробив на неолибералната констелация , наречена Европейски съюз. Към тази прогресивна, радикална, обещаваща успех концепция Варуфакис и неговите съподвижници добавят липсващата управленска/реформаторска платформа (справка - Манифеста). Платформата звучи реалистично, целите и приоритетите са изведени логично и убедително, затова основателите на DiEM25 с основание я наричат анти-утопия.

 Дано да се окажат прави, но засега механизмите за постигане на спойката и задвижване на взаимодействието между „горе и долу“ не са налице – като организационен/операционален алгоритъм. Предполагам, че в този пункт еврореформаторите ще бъдат атакувани с доста контрааргументи.  Първият от тях вече изплува на повърхността на дебата в Берлин: каква ще е организационно-политическата формула – партия или движение. Отговорът, който беше даден, е в подкрепа на варианта „движение“ (но движение от особен род: с национални мрежи от съмишленици, структурирани в клетки, обединяващи се на паневропейско равнище при общи акции).

Звучи интригуващо, но никой досега не е успял да изгради подобна пулсираща/мрежова структура, която да се е преборила със Статуквото. Така че остава да видим как ще проработи на практика въпросната иновация.

Дилемата „Ляво – дясно“. Строго погледнато, тя отдавна не е дилема в смисъл на избор между две противоположности; изборът е заменен с концесуално съжителство, което продължава  десетилетия. Двата „конфликтуващи“ лагера и техните предводители си правят взаимни отстъпки, влизат в нелегитимни политически бракове и дори допускат кръвосмешение – стига да са във властта. От регионален синдром, концесуалното съжителство се превърна в общоевропейски.

Допускам, че начеващият политически лидер Янис Варуфакис е наясно с опасността, която го грози, ако се самоопредели като фанатично ляв;  или даде повод да продължи персоналната кампания срещу него, целяща да го представи като екстремист, т.е. непредсказуем и ненадежден кандидат за власт и слава. В  залата  на  Volksbhune - Берлин определението „ляв“ се чу само веднъж от устата на Варуфакис;  другото му самопризнание, че е „изменчив“ марксист, не се споменаваше нито от ораторите, нито от питащите граждани и журналисти.

Следователно, остава в сила ангажиментът за онази идейна симбиоза, която в предишна публикация нарекох „Парадигмата на Варуфакис“ . Имам предвид изявлението, че е едновременно либертанианец, пост-марксист и неокейнсианец“. Колкото и еклектично да е построена, тази фраза е сигнал и покана за единение на общности и личности с разнообразен идеен профил.

Междувременно, на брифинг в Берлин, състоял се два дни след учредителното събрание, Янис Варуфакис отговори по следния начин на въпроса как DiEM25 ще взаимодейства със сродни гражданско-политически формации: „Чрез конвергенция“

 

Източноевропейската перспектива

На пръв поглед тя би трябвало да не се различава от общото течение на еврореформаторите. Още повече, че другата изгряваща „звезда“ до Варуфакис – Сречко Хорват, е от Хърватия. Но на форума в Берлин Източна Европа блестеше с отсъствието си…Същото се отнася и до бунтарите от Гърция, но това е специален случай.

Каква е причината? Вероятно не е една – слаба предварителна работа в териториите на изток от Виена; неразвито гражданско общество в държавите от пост-съветската зона; успешно противодействие на властта и медиите в региона,  където преобладават авторитарни или политически ретоградни режими и т.н. Проблемът обаче не е само в незабележимото присъствие (обяснението, дадено от Хорват на неудобния въпрос, зададен от залата „Къде са източноевропейците?“: „Аз съм тук; има и физически присъстващи съмишленици от редица източновропейски страни“, беше доста неубедително)

Проблем има, и то голям! Европа продължава да бъде разделена между Изтока и Запада. Източноевропейските граждани , с изключение може би на Чехия, се огъват под тежестите на кризата и неравенството; плаши ги  и властовата преса, с която ги мачкат новоизлюпени автократи и всесилни олигарси. И въпреки, че подобни явления се срещат и в Стара Европа, Изтокът живее много по-неспокойно, страхът от икономическата несигурност е далеч по отчетлив,  желанието за протести – твърде спорадично. Ако към всичко това прибавим виждащото се с просто око високомерие на „западняците“ спрямо партньорите от посттоталитарна  Европа, става ясно защо в Берлин редом до германските леви, пратениците на „Подемос“, радикалните критици на неолиберална Европа от Ирландия, Англия, Франция  не застанаха организирани представители на източноевропейския граждански активизъм.

Не се чуха и официални изказвания от делегати на претендиращата да е автентична източноевропейска левица. Което също не е изненада, доколкото още след изборната победа на ранната „Сириза“ (януари 2015 г.) на пръсти се брояха левите лидери от региона, които поздравиха Алексис Ципрас и неговата дружина (изключенията у нас са: АБВ, чиито лидер Първанов приветства Ципрас и получи благодарствено писмо; същото се отнася и за  партия „Българската левица“, която и до днес е открит партньор на „Сириза“; БСП нямаше официална позиция; затова пък премиерът Борисов, прокламирано десен, поздрави без притеснение левия си колега Ципрас).

Възможни са и други изненади – позитивни. Те ще се случат, ако и в България се появи клетка – органична част от паневропейското реформаторски движение  DiEM25. Защо не! При липсващата автентична левица и продължаващото затваряне на партиите от този вектор в собствените им организационно-политически пашкули, раждането на DiEM25-БГ би било логично и перспективно начинание.