СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА В ЕВРОПА: АЛТЕРНАТИВНИ ПЪТИЩА И ПОЗНАТА БЕЗПЪТИЦА /Проф. Кръстьо Петков/

/Размишления по повод на един форум/
Конференция Социалдемокрация в Лондон
Дискусионният форум се състоя на 2.2.2012 г., в сградата на английския парламент, по инициатива на Фондация „Фр. Еберт” и списание „Социална Европа”. Ключови говорители бяха Хенинг Майер, редактор на списанието, политически лидери и парламентаристи от Германия, Англия, Шотландия. За участие в дискусията бяха пристигнали експерти от цяла Европа. Странно е, че двата полюса в европейската социалдемократическа общност не бяха представени подобаващо: скандинавският /където лявоцентристките партии успешно защитават своите позиции/ и източноевропейският / където лявото движение се развива на приливи и отливи/.

Няма спор: политическата ситуация на Стария континент поставя на изключително тежко изпитание привържениците на лявата идея. Европа изживява най-сериозната и взривоопасна си криза след Втората световна война. Но, за разлика от следвоенния период, европейската социалдемокрация в наши дни не бележи възход, а упадък. „В криза сме-като идеология и политическо влияние. Кризата не е от вчера!”- с това изявление започна дебатът. То беше подсилено от емоционалното признание на Andrea Nahles , Генерален секретар на Германската социалдемократическа партия: „Хората ни подозират, че политически сме импотентни, защото не може да предложим решения на техните проблеми и искания!”.

Защо се стигна дотук? В моите бележки съм отбелязал няколко причини за социалдемократическата криза, които се споменаваха най-често от говорителите.

Първата причина е идейният завой –вдясно(!), който водещи партии в Западна Европа / Англия, Германия и др./ направиха през 90-те години. Техният стратегически избор получи амбициозното название „Третият път”. Само че „третият” път на практика се оказа копие на втория, защото управленските идеи и практики на Блеър и Шрьодер бяха приложени като смекчени и леко напудрени варианти на глобалния неолиберализъм. На същият този милтън-фридмъновски неолиберализъм, чито постулати, претворени от десни и леви правителства, превърнаха ЕС в епицентър на финансовата криза.”Защо в Германия правителството на социалдемократите през 90-те години окозваше натиск върху профсъюзите да не настояват за повишаване на заплатите? А днес очаквате работниците да ви подкрепят!”-този риторичен въпрос, зададен от английски трейдюнионист към представителите на германия увисна във въздуха.

Но същата политика бехе характерна и за други „модернизирани” социалдемократически партии , когато из Европа шестваше модата „Блеър-Шрьодер”. Избирателите помнят кой, кога и как е управлявал; днес те гледат на социалдемокрацията като на част от Системата, наречена „Финансов капитализъм”; като стожер на 20 годишното Статуквото „-наречено „Неолиберализъм”- независимо от опитите им да се разграничат от провала на Вашингтонския консунсус. Останалото и известно: верига от изборни загуби на европейската левица в периода след 2008 г.

Втората причина е изоставянето на социалдемократическите традиции на общуване със социалната база: средната класа, хората на наемния труд, синдикатите. В миналото класическите леви партии в Западна Европа печелеха влияние заради близостта си до всекидневието на гражданите и не бягаха от откровен диалог с тях. През периода на „модернизацията” същите тези партии се затвориха в бюрократична черупка , демонстрирайки шлифован управленски „суперпрофесионализъм”.

Това удължи дистанцията между базата и ръководното тяло и породи политическо отчуждение сред традиционно верния ляв електорат . Опитите с пазарен политически маркетинг и фокус групи да се улавят настроенията на избирателите доведоха до кратковременен успех. Финансовата криза пресече възходящата траектория, по която се движеха социалдемократите в продължение на десетилетия на икономически и социален просперитет.

Третата /най-важната/ причина, е от морален характер. Доколкото може да се се съди от изказванията на лондонския социалдемократически форум, тя вече е осъзната /поне на експертно и теоретично равнище/. Дали обаче констатацията, която обедини повечето участници във форума : ”Загърбихме ценностите, гледаме само властта!” ще бъде приета и трансформирана в нов курс и автентични леви програми от политическите лидери, е спорен въпрос. Достатъчно е да проследим какво се случва в четирите краища на европейския контенент /особено след 2009 г., когато започнаха трусовете в еврозоната/, за да се убедим , че класическите и реформираните леви партии не са готови да отговорят на доминиращото искане на народите: искането за справедливост.

За справедливост днес говорят протестни движения и нови кандидати за властта; млади и възрастни; мнозинства и малцинства; хора с леви и десни възгледи; националисти и популисти. Този ренесанс на социалния морал не се генерира директно от духа, а от битието. Механизмът, който отключи обществената енергия и изкара гражданите на улиците и площадите в световните финансови , енергийни и суровинни центрове, е икономически: цикличната криза, която вече навлиза във фазата на Голяма рецесия.
За съжаление, точно в тази област и именно в този критичен момент европейската социалдемокрация се оказва обезоръжена /и импотентна като идеен арсенал-както сподели Андреа/. Хенинг Майер беше безпощадно точен в диагнозата: „След Жак Делор и неговата „Социална Европа” не разполагаме с друг стратегически проект”.Не че няма атрактивни идеи - някои поизтупани от праха на историята; други- нови и екстравагантни. Съмнявам се обаче, че ще проработят на полето на политиката и конкурентните изборни битки.

Един пример-концепцията „Good Society”, която вече е в центъра на теоретичния дебат.Звучи добре, но как и кога европейските граждани ще достигнат до бреговете на обетованата земя, наречена „Добро общество”? Никой от европейските политически центрове и мозъчни тръстове не предлага практически рецепти.

Засега е ясно само едно: кризата срина перспективата на реалното „Welfare Society”, което беше запазена марка на социалдемократите в Европа след Втората световна война. За нас, източноевропейците този срив означава ново отлагане на надеждите за постигане на по-добро благосъстояние в близките години.

Също така безплодни ми се виждат опитите за освежаване на понятия от политическия лексикон на социалдемократите през 90-те години. Например, самоопределянето им днес като „нови прогресисти”; или заменянето на блеъровия “New Labour” c “ Blue Labour”. В подобни случаи нашият народ казва : ”Преоблякъл се Илия-пак в тия”.

Всъщност, ако искат да окичат с нова емблема партийните знамена и щабквартири, социалдемократите би трябвало да заимстват най-атрактивните понятия от политическия оборот през 2011г.:

-„99% срещу 1% / ясен и мобилизиращ слоган, който показа дълбокото разделение между богати и бедни/;
-„Протест”/ инструмент, който дава в ръцете на губещите шанс за промени/;
-„Окупирай Уолстрийт” /призив да се атакува минансовото сърце на морално деградиралия капитализъм/.

Ако направят тази стратегическа маневра, социалдимократите имат шанс да се превърнат от партии , попаднали в плен на неолибералното статукво, в социални движения на недоволните граждани-интелектуалци, работници, младежи, предприемачи.

Моралните апели и норми са важни, но възприети и практикувани без връзка с икономическите реалности, се превръщат в социална религия. „Блеър е лъжец! Той съсипа всичко!”, отсече на раздяла пред мен една активистка от Лейбъристката партия в Англия. Права е, но разочарованието на английските избиратели от един политик, послужил си с измама при обявяването на войната срещу Ирак, едва ли е първопричината за отлива от „New Labour”. Отлив, който продължава и днес, въпреки масовото социално недоволство и безпрецедентните синдикални протести срещу правителството на консерваторите.

Първопричината се корени в икономиката и социалната /главно данъчната/ политика; там се решава битката за надмощие между европейската левица и десница, която се води от началото на кризата. Отговорът на ЕС, изцяло доминиран от неоконсервативни партии и лидери, е ясен: безкомпромисна Austerity политика и прехвърляне на тежестите върху редовите данъкоплатци- средната класа и нискодоходните групи.

Готова ли е социалдемокрацията в Европа да предложи алтернатива? Този път алтернативата е само една: преразпределение на тежестите и диференцирана цена за пораженията от кризата. Имам предвид както първичното преразпределение-чрез заплатите и бонусите; така и вторичното-чрез налозите. Което ще рече средната класа и работният народ да внасят в държавната хазна по-малко, а богатите слоеве-значително повече. Що се отнася до институциите и субектите на спекулативната финансова система, там преразпределението би трябвало да има санкциониращ характер. Политики от този род, която води до възстановяване на справедливостта и смегчаване на неравенството, поразили социалната тъкан на обществото, мож е да разчита на масова подкрепа.

В нито една партийна програма,както и в рамковите документи на ПЕС /като изключим кампанията за финансовите транзакционни такси/, не се срещат подобни политически ангажименти. Давам си сметка, че звучат доста радикално, дори намирисват на революция /както е известно, този тип политически акции са недолюбвани от историческата социалдемокрация/.

Само че революциите, противно на оптимистичните прогнози от края на 90-те години, днес спонтанно шестват по света, без да чакат одобрението и без да търсят водачеството на класическата социалдемокрация. Нещо повече, левите лидери и партии / социалисти, социалдемократи, лейбъристи, синдикалисти / ги няма на полето на новите социално-класови сблъсъци. Което значи, че или са загубили политическите си рефлекси, или продължават да мислят инерционно, очаквайки, че все някога махалото ще поеме обратно и те отново ще се окажат във властта.

Политиката, както и природата, не търпи празно пространство. Щом левицата отсъства от арената на социалните битки, друг излиза начело. Виждаме кои са по-сръчни: етнонационалисти, демагози и популисти, авторитаристи и откровени диктатори. Когато гражданите са гневни, те не подбират лидерите си според техните академични степени или социален произход, а тръгват след онези, които предлагат /и продават!/ персонална харизма. Този род политически продажби вървят доста успешно, както наскоро в писах в блога, коментитарйки ситуацията в Унгария, Румъния и България.

За съжаление темата за десния популизъм и авторитаризъм, шествуващ в Източна Европа, отсъстваше от лондонския форум. Факт, който ме тревожи. Той напомня онези драматични моменти в историята, когато левицата е закъснявала да реагира на спонтанното социално недоволство и е била смазвана задълго от реакционни режими.

---------------------------------
ПП: Приключвайки с анализа, бих искал да попитам: къде са сериозните идейни спорове между левите в България? Защо открито, без притеснение, не се дебатира каква да е лявата алтернатива на очевидно безплодната и дори контрапродуктивна антикризисна политика на сегашното дясно правителство, хванало се най-отпред на хорото на неоконсерваторите в ЕС? Срува ми се, че въпросите са уместни, още повече, че от редиците на БСП е издигнат за председател на ПЕС Сергей Станишев; а бившият президент Георги Първанов се завръща в политиката с приличен рейтинг и растяща мотивация за ляво обединение.